АЛЕКСАНДЪР КОЦЕВ ВУТОВ/ВУТИМСКИ /1919-1943/
Жителите на Своге имат основание да се гордеят, но същевременно и много да са задължени, на роденият тук поет с национална значимост, какъвто е Александър Вутимски.Той принадлежи на поколението писатели – Ал.Геров, Б.Райнов, В.Петров, В.Андреев и др. Спорна е годината на раждане на поета, тъй като преди време за такава се изписваше 30.08.1919г., а в по новите публикации -30.07.1919г. Вутимски е от Вражалския род в Лакатник, който е с повече от 200 годишна история,има 9 поколения, като най-многочислено е осмото – 123-ма. Дядо Вута, според разказите бил страшен хайдутин.Той имал 5 сина и една дъщеря. Синът му Коца пък имал 6 деца, най-много от братята и сестрите си, в началото семейството живее в Лакатник, но по-късно се преместват в Своге, където и се ражда Александър.До 10 годишна възраст,Вутимски живее в Своге, след което остава кръгъл сирак, тъй като близките му умират от туберкулоза и се премества да живее в София. Завършва Първа софийска мъжка гимназия. От 1938 г. следва класическа филология в Софийския университет, но заболява от туберкулоза и след една година прекъсва обучението си. Лекува се безрезултатно в различни санаториуми в страната, а от пролетта на 1941г. – в санаториума на Сурдулица, където завършва жизнения му път.
За краткият си житейски път (24г.), Вутимски създава и ни завещава трогателно творчество пропито от несгодите, които го съпътстват от детството, до ранната му смърт. Истинското му име е Александър Коцев Вутов, подписвал се е – Ал.Вутов, Ал.Коцев, Ал.Вълканов. От май 1939 г. редовно сътрудничи на сп.”Златорог”, чийто издател е Вл.Василев, където се подписва с псевдонима Ал. Вутимски и се публикуват едни от най-значителните и зрели стихотворения на поета.
В книгата „Скитникът и враните” , Емил Манов разказва за Вутимски : …”Беше във вехтичка ученическа куртка, но в лицето му удължено и бледо, и в цялата му фигура имаше някаква естествена мекота и изящество, които издаваха поета…” и още …” Понякога Сашо разказваше тихичко – за Своге, за Искъра, за безрадостното детство в сиропиталището и жестокото лицемерие на благодетелите си, за сестра си, която бе на умиране.” Тук споделя спомени за него и Богомил Нонев : …” Той обичаше да рецитира и да говори за поети и художници,които бяха имали бурна съдба и познаваха далечните пътища. Но той познаваше само няколко софийски улици и площади, Своге, гара Бов, Берковица и неговият последен дом- санаториума в Сурдулица. Беше така хубаво, че той възхваляваше естествения човек, простотата, радостта, връзката на човека с природата. И ще повторя, той никога не се остави да бъде и в най- черното си отчаяние- „затворен кръг”.
Част от творчеството си Вутимски е посветил на родния край, това са стихотворенията : „ Детство”, „ Стари вечери”, „ Есен”, „ Старата черква”, „ Мечта за връщане”, „ Някога”, „ Небето е студено”, „ Аз съзерцавах”, „ Пролет”, „ Ден”, „ Весели небеса”.
През 1989г. е учреден национален литературен конкурс на името на Ал. Вутимски за първа стихосбирка, а първият спечелил конкурса е поета Пламен Киров със стихосбирката …” И надеждата не е лош гроб” от ИК „ Пламък”. Посмъртно Вутимски е приет за член на Съюза на българските писатели.
Вутимски не успява да издаде приживе своя стихосбирка; остава неиздадена и художествената му проза ( запазена в машинописен препис – 15 кратки есета, писани през 1941-1943).
Изключителна заслуга за издирването, събирането, публикуването, така също и за популяризирането на творчеството на Вутимски има г-н Александър Петрунов. Редактираните от него няколко издания „ Избрани произведения” са снабдени и със завиден справочен апарат. С негова помощ започнаха да се честват и годишнините на поета. За Вутимски са публикували материали още много автори:
Ликова, Розалия – „За някои особености на българската поезия 1923-1944г.„ изд.„Наука и изкуство“, 1962г.
Емил Милев – „Нежният Саша – наказан в живота, наказан и в литературата”//”Литературен свят”,№15,м.дек.2009г.
Божидар Кунчев- „ Поетът, който не се излъга”, „Ал. Вутимски. Живот и творчество”-1994г.
Живка Симова – „Побратим на малкия принц”-1987г.
Евстати Бурнаски – „Тъга за Вутимски” – още един верен приятел на нашия град.
Христов,Христо – „Синьото момче на родната поезия излезе на СD”//”Култура”,8.04.2005г.
Найденов,Симеон – „Александър Вутимски – поет без родна къща и без дом”//”Свободен народ”,№39,1993г.,с3.
Попова,Адриана – „Къщата на Александър Вутимски става бирария”//”24часа”,28.03.2002г.
Документалният филм посветен на Вутимски носи името „Не съм затворен кръг” с режисьор Милан Огнянов и сценарист Божидар Кунчев,чиято премиера се е състояла в Дома на киното.
„Премиера на филм за Вутимски”//”Демокрация”,№275,23.11.2001г.
Ангелов, Георги – „Вутимски оживява във филма „Не съм затворен кръг”//”Култура”,№67,21.03.2001г.
Кунчев,Божидар – „Поети на ХХ век – Ал. Вутимски”//„Демокрация”,№315,15.12.2001г.,с16.
Поптонев,Стефан – „НАТО разтревожи вечния сън на Вутимски”//”Дума”№98,29.04.1999г.,с7.
Петрунов, Александър – „За пръв път четири от „пренебрегваните „ му стихотворения”//”Литературен форум”,№51,22-28.12.1993г.
Коларов,Стефан – „Да умреш като птица на път в някой град непознат…”//”Македония”,№40,11.10.1994г.
„Сравняват Ал.Вутимски с Рембо и Бодлер“ – „Демокрация“,№229,30.08.1999г.
В регионалния периодичен печат са писали за него много местни и др. автори :
Аначкова,Анелия -„70 годишнина от рождението на Ал. Вутимски. Открит за болките на хората” //” Устрем” №33, 16.08.1989г.
Ликова,Розалия – „ Поет с интелигентен поглед и художествена простота” // „ Устрем”, №12,30.09.1969г.
Петрова,Елена – „Поетът в Бов” // „Устрем”, №16,19.10.1979г.
Стаменова,Вера – „Още една тръпка в българската поезия.Пред годишнината от рождението на Ал. Вутимски // „Искърски пролом”, №16,13.08.1992г.,с4.
Найденов,Симеон- „ Да подкрепим благородната идея” // „Искърски пролом”,№4,27.02.1992г.
Киров,Лозан – „ 49г. от смъртта на Ал. Вутимски. И в творчеството и в живота – многозначителен, неконвенционален,предизвикателен .” // „Искърски пролом”,№17, 27.08.1992г.,с1-4.
Дичева, Виолета – „Много нежно за едно момче. Днес се навършват 50г. от смъртта на Ал. Вутимски // ”Искърски пролом”,№19,23.09-6.10.1993г.,с1-4.
Алексиева, Мария – „Родословието на Ал. Вутимски //”Искърски пролом”,№20,7-20.10.1993г.,с3.
Димитрова,Живка – „Самотата ми е тъй бездънна…”// „ Искърски пролом”, №19,23.09.-6.10.1993г.,с4.
Дичева,Виолета – „Вутимски е ценен и в Добрич” // „Искърски пролом”,№19,23.09-6.10.1993г.,с4.
Поетите не умират – Соб. Инф. //”Искърски пролом”,№20,7-20.10.1993г.,с 1-3.
Споделени думи за Вутимски // „Искърски пролом”,№20,7-20.10.1993г.,с 1-3.
„Александър Вутимски не е забравен” // „ Искърски пролом”,№6,24.03-7.04.1993г.,с1.
Вутов,Георги – „ Спомен за моя братовчед от ученическите години: 75 години от рождението на Ал. Вутимски // „Искърски пролом”, №15,1994г.,с4.
Литературен клуб „ Ал. Вутимски” към ч-ще „Градище”//”Искърски пролом”,№21,1995г.,с3.
Любенов, Паун – „Първата учителка на поета: Спомени”//”Искърски пролом”,№13,1996г.,с1-3.
Дичева, Виолета – „ Съдбата ни подари Вутимски” // „Искърски пролом”,№14,20.08-10.09.1998г.,с1-3.
На 28.09.1968г. в Своге е организиран първия празник на поезията за Софийски окръг . На този празник е открита и паметна плоча на родния дом на Вутимски.
Вутимски създаде завидно творчество за своите кратки години житейски път:
Вутимски, Александър
Избрани произведения/ Вутимски, Александър/Под ред. На Ал. Петрунов.- С.: Български писател, 1970.- 316с.
Вутимски, Александър
Мартеници. [ Стихотворения за деца ]. / Вутимски, Александър/
(Подбор и ред. Ал. Петрунов).- С.: Български художник,1979.-32с.с ил.
Вутимски, Александър
Не съм затворен кръг : Стихотворения и поеми / Вутимски, Александър/.- Пловдив : Хр. Г. Данов, 1983.- 199с. : с ил.
Вутимски, Александър
Сатурнов пръстен: Избрани стихотворения / Вутимски, Александър/.- София: Сребърен лъв, 1994.-128с.
Вутимски, Александър
Синьото момче разказва : Художествена проза /Вутимски, Александър/ Съст. и предг. Ал. Петрунов .– София: „Климент Охридски”,2002.–560с., с ил.
Вутимски, Александър
Сияния над града. Стихотворения и поеми / Вутимски, Александър/.– София : Български писател, 1989 .– 448с.
Вутимски, Александър
Скитникът и времето / Вутимски, Александър/.– София: „Захари Стоянов”, 2005.–346с.
Вутимски, Александър
Стихотворения/ Вутимски, Александър/.– София : „ Български писател”, 1960.– 88с.
Вутимски, Александър за него
Вж. Кунчев, Божидар Б. Александър Вутимски : Живот и творчество .– 1984
Вутимски, Александър: Албум / Съст. С. Найденов.– Своге , 1994.
Вутимски, Александър за него
Вж. Наимович, Максим. Едно поколение : [Лит.крит. очерци]. 1981
АНДРЕЙ СЛАВОВ ВИДИНОВ/13.12.1928-20.12.2000/
(Петър Каменов, Горчил Черни)
Андрей Славов Видинов е роден в с. Добърчин, община Своге, в дома на известния между двете световни войни свогенски търговец Виден Павлов. Учил в началното училище в с. Добърчин, а прогимназия и гимназия в Своге. Първите си литературни опити прави още като участник в бригадирското движение в Димитровград в края на 40-те години на миналия век. През 50-те и 60-те години публикува разкази за деца в популярните тогава издания за подрастващи „Дружинка“, „Пламъче“, „Септемврийче“, репортажи и очерци в окръжния вестник „Софийска правда“, хумористични разкази във вестник „Стършел“. Някъде по това време променя фамилията си на Видинов. В последните две издания за пръв път се появяват записаните от него местни анекдоти. През целия си живот събира и изследва данни за историята, легендите, обичаите, поминъка, родовите корени на населението в Свогенския регион и Искърското дефиле. Изводите му се основават и на проучвания в Централния държавен архив, Народната библиотека „Кирил и Методий“, Института по история на БАН. Това го издига до равнището на най-авторитетния и последователен краевед и историк на Свогенския регион. През 1966 г. по поръчение на тогавашната свогенска управа заедно с Никола Николов създават първия местен вестник „Устрем“. Членува в Съюза на българските журналисти и Съюза на независимите писатели в България. Андрей Видинов е един от авторите, наложили шопския хумор в печата.Шопското остроумие е разпространявано преди това като апокрифна литература. Работил е като журналист в столични издания. Бил е редактор на в-к „Устрем”,автор е на разкази повести и легенди, посветени на историята и бита на родния край. Началото е поставено с разказа „Проклятие“, написан през 1958 г. u публикубан във в. „Народна младеж“ – бр. 41/19.02.1960 г. Последен no време е разказът „Гневът на заспалите“, написан през 1988 г. Разказите , легендите и повестите му / „Петдесет хиляди”, „ С името „ Република”, „ Кой е по-гявол?”, „ Балада за една римлянка”, „ Огньове в дефилето”, „Вик сред канарите”, „ Любили пели и плакали”/ са свързани хронологически с историческата съдба на хората от Искърското дефиле, наричано още Клисурата или Проломът. Те са писани в продължение на тридесет години /1958 – 1988/ u преоткриват изначалните извори на българските бит u душевност, включват богат материал от предания, легенди u случки, съхранени в паметта на поколенията от този регион, неотразяван като цяло в художествената литература. Сюжетите се разпростират от античността до наши дни u на практика в тях е кодофицирана двехилядолетната история на Дефилето. При разработката им авторът се е стремял към стегнат u експресивен изказ, черпел е от богатството на народната реч, вплитайки диалектизми, които внасят свой нюанс, своя нотка в езиковата оркестрация на текста.
ЗМЕЙ ГОРЯНИН – СВЕТЛОЗАР АКЕНДИЕВ ДИМИТРОВ/11.01.1905-25.08.1958/
Той е роден на 11.01.1905г. в гр.Русе .Завършва гимназия в родния си град през 1924 г.и работи като чиновник до 1930г., когато се премества в София. В столицата писателят работи като счетоводител. От 1942г. се посвещава изцяло на литературна дейност.
Змей Горянин е автор на десетки разкази, романи, пиеси, пътеписи, очерци и произведения за деца, между които: “Непобедимите”/1935/- сборник разкази награден от Министерството на просветата, “Бачо Киро”- роман награден от БАН, трилогията “Дунава тече”,”Силата на робите”,”Утолена жажда”/1938-1940/,наградена от Задругата на писателите историци, “Звезда керванджийска”/1941/ роман. Негови творби са печатани в списанията “Хиперион” и “Българска мисъл” и вестниците “Литературен глас”,“Зора”,”Земеделско знаме”и др. Член е на СБП, Задругата на писателите историци и Дружеството на военните писатели . Списва детски списания. Превежда от сръбски и словашки.Тази дейност го среща с творчеството на сръбския писател Йован Йованович Змей и той толкова много го харесва, че взема част от неговия псевдоним и става Змей Горянин.Свързва го близко приятелство с Р.Алексиев, М.Арнаудов, Елин Пелин, В.Стоилов и др. видни представители на интелигенцията. Писателят е голям поклонник на красотата на българската природа и през лятото почива в манастира “Седемте престола” в с. Осеновлак. През 1945г. Змей Горянин е осъден от т. нар. народен съд и му е забранено да публикува, и в манастира намира спокойствие и убежище до смъртта си на 25.08.1958г.
В Осеновлашкия манастир Змей Горянин живее в хармония, отдаден на вярата си в Бога, потопен в красотата на природата и общуващ с месните хора. Той възпява по неповторим начин природата в околностите на манастира. Освен с думи, писателят пресъздава и в пейзажи, защото бил и даровит художник. Селяните от околностите на манастира много го обичали заради умението му да общува с хората. Бил нещо като самоук доктор и им давал здравни съвети, а те му казвали “Доктора”. Седял на пейката пред манастирската черква и с часове разговарял с хората. Най- хубавите си стихове пише вечер пред манастирските порти.
Змей Горянин е творец, отделил значително място в живота и творчеството си на Осеновлак и манастира.
ИВАН МИНЧЕВ ВАЗОВ / 27.06.1850- 22.09.1921/
Патриархът на българската литература е най-значителното име сред личностите, допринесли за популяризирането на природните красоти на Искърското дефиле и колорита на местното население.
Животът и творчеството на Иван Вазов са широко известни и затова няма да намерят място в статията.Основна задача в нея е да се проследи накратко връзката на Иван Вазов с Искърското дефиле , селищата и хората в него, да посочим библиография за по- пълно проучване на темата и списък на литературните произведения пряко свързани с края.
Всеизвестно е, че Вазов изпитва преклонение пред величието на българската природа и тя заема специално място в живота и творчеството му.Затова съвсем естествено той е запленен от красотата на Искърското дефиле и дори е имал намерение да си построи къща в Своге, като за целта е купил място “под сянката на няколко дъба, при поточето Зли дол”.Това не се случва, но ВазОв многократно посещава тези места. Хронологията на неговите посещения може да се проследи в публикации в печата, датата и мястото на написване на отделни произведения, писма до други лица :
– 18 и 19 август 1879- тогава Вазов посещава Бучино и се смята , че в образа на Боримечката от романа “Нова земя” е описал местния парламентарист Анко Цветанов;
-1895 година- Вазов прави разходка на кон по Искърското дефиле, стига до с. Реброво, където пренощува;
-1897г.- през тази година на 20.02 е открита ж.п. линията София – Роман. Иван Вазов е един от първите пътници по новооткритата линия. Впечатленията си от това пътуване поетът описва в пътеписа “Искърски пролом”. Той излиза за пръв път във в-к “Мир” от 06.04.1897г. под заглавие “Пътни драсчици по линията София – Роман”. Със сигурност това първо пътуване на целия пролом е оставило силно впечатление във Вазов и след него той посещава многократно селата и местности в него. Посещава водопада “Скакля”, с.Бов, с.Церово, с.Заселе, Заселския водопад, които посещения са документирани в пътеписа “До заселския водопад”, известен по-късно като “Из мала Стара планина”;
– 1899 – месец май, посещава Церово на годишния изпит на учениците в местното училище. Вазов присъства и дори изпитва един ученик, по-късно същия ден прави излет към Заселе. Срещата му с тогавашния кмет на с.Заселе е в основата на широко известния анекдот “…..поет – моет я съм на Зазелье кмет”;
– 1918-1920г.Вазов отново посещава Свогенския край и пише “По висините и в самотиите” и “Бов”;
Пътеписите на Ив.Вазов за Искърския пролом са прекрасно поетично описание на неговата природна красота, местния бит, диалект, названията на местности, колоритни личности и случки.Те и прекрасните стихове “Копнеж”,”Блян в старата черква” и т.н.отреждат челно място на твореца в списъка с личности оформяли и оформящи неговата визия и станали неразделна част от неговата визитна картичка.
1.А Р Н А У Д О В,Георги.Моят бъдещ Сан-Суси:Своге в живота и творчеството на Иван Вазов// У С Т Р Е М,бр.27,3.07.1990г.
2.А С Е Н О В ,Ангел.Свогенският край през погледа на Иван Вазов//И С К Ъ Р С К И П Р О Л О М,бр.18, 20-27.06.2000г.
3.В И Д Е Н О В,Андрей.Поети:Анекдот // В:В И Д Е Н О В,Андрей.Кои е по- гявол.- София:Везни ,1991.- с.10-11.
4.В Ъ Л Ч Е В,Величко.Във вълшебния свят на чудни видения//С О Ф И Й С К А П Р А В Д А, бр.36, 25.07.1980г.
5.В Ъ Л Ч Е В,Величко.Иван Вазов 1850 – 1921: Биобиблиография. –София: НБКМ, 1985.
6.П Е Т К О В,Илия.Иван Вазов в Бовския край // В: П Е Т К О В,Илия. Страници за историческото развитие на село Бов.-София, 1981 – 1982.- с.53 – 60.
7.П Е Т К О В А, Елена. Иван Вазов в село Бов // И С К Ъ Р С К И П Р О Л О М , бр.19, 27.06- 4.07.2000.
8.Т О Д О Р О В ,Григор. Посещенията на Иван Вазов из Искърското дефиле // У С Т Р Е М , бр.9, 16.05.1983.
/Продължава в бр. 10,11,12,13,14 и 18 от 1983г./
СПИСЪК НА ПРОИЗВЕДЕНИЯ НА ВАЗОВ,
СВЪРЗАНИ С ИСКЪРСКОТО ДЕФИЛЕ
1.Блян с старата черква /стих./
2.Бов/пътепис/
3.22-та годишнина/стих. написано в манастира “7-те престола/
4.До в.В.В.Уманов-Каплуновски/писмо/
5..До М.Маджаров/писмо/
6.До М.Маджаров/писмо/
7.До С.Бобчев/писмо/
8.Екът/стих./
9.Из Мала стара планина/пътепис/
10..Клепалото бие/балада написана в манастира“7-те престола”/
11.Копнежи/стих./
12..Молитва в планината/стих. написано в манастира”7-те престола”/
13.Планинци/стих./
14.По висините и в самотиите/пътепис/
15.Пътни драски по линията София-Роман/пътепис/
16.Своге и Искрецкатадолина/пътепис/
17.:7-те престола/пътепис/
18.Турена е под печат……../съобщение/
19.Чети говедарче/стих. написано в манастира “7-те престола”/
20.Хайдути/стих. отпечатано в пътеписа “7-те престола”/
Бележки: В библиографията “За него” са включени само материали, разглеждащи връзката на Ив.Вазов с края.
1.Д и ч е в а,В.Змей Горянин.//И с к ъ р с к и п р о л о м,1993г.,бр.16.
2. Н е д е л ч е в ,Н.100 години от рождението на
Змей Горянин./ //Тр е т а в ъ з р а с т ,2005 г.,бр.1.
ЙОРДАН ТОДОРОВ ВЪЛЧЕВ/24.06.1924/
Български писател, известен с историческите си романи, с теорията си за прабългарския календар и с мемоарите си за концлагера Куциян.
Роден е в гр. Кула. Завършва гимназия в София и право в СУ”Климент Охридски” (1949). Участва като запасен офицер в последната фаза на Втората световна война, в сраженията на територията на Унгария (1944-45), за което е награден с орден за храброст II степен. След 9 септември 1944 година не се ползва с одобрението на режима поради отчетливо изразените си патриотични възгледи и симпатията към монархията. Вкаран е в лагера „Куциян“ (1947-49), който описва в едноименната си книга. Работи като администратор в детското списание „Славейче“ (1957-86)
През 1963г. постъпва на работа като завеждащ отдел в ДПП”Скала”- Своге. Свързан с града от Дефилето,той го приобщава с националната ни история в творбите си.
Бил е член на Съюза на българските писатели.
В романа си „Стъпала към небето” помества откъса – Княз Борис в Своге.
Библиография
- Боеве. Разкази. 1946.; изд. 1981.3 изд. 1990;Надбягване с пътищата. Из бележника на един снабдител. 1956.,2 изд. 1986.;Напред знамената. Лято 840. Роман. 1963.;Цар Симеон. Исторически очерк. 1965.;Бунт на владетеля. Бято 863. Исторически роман. 1967.;Родихме се змейове. Разкази. 1969.;2 изд. Велико Търново: Слово, 2002, 415 с.;Сигнали за атака. Разкази. 1969.;Стъпала към небе. Роман. 1969, 637 с.;2 изд. Варна: Георги Бакалов, 1979, 462 с.;3 изд. 1990.;Сватба. Разкази. 1970.;Тошко и Божко. Разказ за деца. 1973.;На педал. Разкази. София: Български писател, 1978, 178 с.;Исперих. Опит на тема Владетелят и свободата. София: Военно издателство, 1979, 117 с.;2 изд. 1991.;Отстъпление няма. Добър ден, капитане. Повести. София: Отечество, 1981, 149 с.;Старо злато. Разкази. 1983.;Цар Симеон. Хроника. Пловдив: Христо Г. Данов, 1984, 132 с.;Календар и слово. Есета. София: Български писател, 1986, 200 с;Надбягване. Роман. 1986.;Наклонената пиза в Кула. Разкази. София: Профиздат, 1988, 207 с.;Куциян. Мемоари. 1990.;Мими Мимоза. Повест. 1991.;Две изречения на Исус Христос. София: Тангра ТаНакРа, 1998, 87 с.;
Календар и хронология. София: Тангра ТаНакРа, 1999, 229 с.;От нулата нагоре. София: Карина М, 1999, 156 с.;Дневниците на писателя дисидент. Велико Търново: Национален институт Нова българска литература & Издателство Слово, 2004, 391 с. Древният български календар. София: Тангра ТаНакРа, 2008, 516 с.;Съчинения в 6 тома. Велико Търново: Слово, 2011-;т.1: Разкази. 2011, 528 с. т.2: Стъпала към небе. 2011, 526 ст.3: Преживяното. 2012, 574 с. т.4: Повествования по исторически сюжети. 2012, 528 с.
За него :
- Змей със змейовете и човек с човеците. Йордан Вълчев: Изследвания. Материали. Спомени. Велико Търново: Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий“, 2005, 339 с.
- Иван Радев. Homo Epistularum и животът вчера. Велико Търново: Слово, 2007, 270 с
Снимки на Йордан Вълчев от гостуването му в рубриката „Събеседник по желание“ в предаването на Кеворк Кеворкян „Всяка неделя“.
КАЛИНА МАЛИНА
РАЙНА ИВАНОВА РАДЕВА-МИТОВА /16.08.1898 – 28.09.1979/
Тя е родена в София. През 1917г. завършва Втора девическа гимназия в София и на следващата година се записва в новооткрития Висш педагогически институт. Работила е дълги години като учителка в Етрополе и София.
Първите творчески опити на Калина Малина са от ученическите и години. В гимназията членува в литературния кръжок “Към някъде”, а по-късно, като студентка в академичното литературно дружество “Бяло Море”. През 1924 г. в списание “Светулка “е отпечатано първото и детско стихотворение – “Без подслон”, а четири години по – късно/1928г./ излиза от печат първата и книга – стихосбирката “Кавалче”. Това е начало на дълъг и успешен творчески път, посветен предимно на децата и юношите. Малка част от петдесетте книги издадени от Калина Малина са: “Преди, преди вретенце”/1930/,”Девойчето и месеците”/1932/, “Малките благородници”/1934/, “Малките житни зрънца”/1939/, “Отбор юнаци”/1940/,”Благородни сърца”/1945/, “Симовата чета”/1948/, “Колибарчето”/1958/, “Другарче на детските ми дни”/1961/, „Ей , пътечко моя”/1968/, “Най- добрият приятел на Коля”/1972/ и сред тях и първият български роман за деца и юноши “Златно сърце”/1930/. Характерно за творчеството на Калина Малина е, че пише за всички детски възрасти и във всички литературни жанрове – стихотворения, поеми, разкази, повести, приказки, романи, пиеси. Писала е разкази за възрастни. Работила е като редактор на детските вестници “Пътека”,“Въздържателче”и “Градинка”, а също така на педагогическата страница на вестник “Литературен глас”. Калина Малина е съавторка на христоматии и граматики за началния и среден курс на обучение. Занимавала се е с преводаческа дейност.
Повече от 20 години Калина Малина живее в Своге , в къща близо до гарата. Тук сред прекрасната природа на Искърското дефиле намира спокойна атмосфера за работа и почивка.Така в творчеството и се появяват теми, герои, пейзажи, селища и местности от свогенския край. Тя често гостува на учениците в местните училища и се включва в отделни изяви на културния живот в града. На 28.09.1968г. в Своге е организиран първия празник на поезията за Софийски окръг и тя е сред най-активните организатори. На този празник е открита и паметна плоча на родния дом на Вутимски. Днес родната къща на Калина Малина е собственост на община Своге, дарена от наследниците на писателката за къща-музей.
Летописна книга на читалище “Градище1907”
КИНКА КОНСТАНТИНОВА (1928-2011)
Родена е в Горна Оряховица, в продължение на много години живее и твори в Своге. В началото тя идва всяко лято на гости на семейството на вуйчо си, който е работел в Своге като банков чиновник. Учила медицина в София, но на втората година се отказва,разбира, че това не е нейното поприще. Тогава среща Константин, чието име приема,омъжва се и оставя медицината. Така идва в Своге,тъй като съпругът й работи тук. Своге очарова поетесата със своята природа и жители. Тук се запознава с Калина Малина и стават близки. Заедно основават първия литературен кръжок, като едни от първите му членове са Никола Николов и Андрей Видинов.
В Своге се раждат голяма част от стихосбирките й. Първата й стихосбирка носи името „Гората”,тогава тя живее в една виличка под Грохотен и я посвещава на нея.
Завършила е школа за летци на безмоторни самолети. Тя се посвещава на литературата, написвайки 37книги (поезия и проза) за деца и възрастни. Първата й книга за деца е редактирана от Ангел Каралийчев. 9 книги за деца: “ Сънливият мечо“ (1963), „Храбрите кокичета“ (1967), „Плененото слънце“ (1969), „Лястовица бяла“ (1972), „Снежка“ (1978), „Тук ще остана“ (1981), „Стихчета двеста за малката Веста“ (1995); „Най-голямо“ (1999), „Мое детство“ (2002),
– 8 пиеси за деца и юноши
– 3 киносценария; поезия и проза за възрастни – „Дъх на горчиви бадеми“ (2007) е най-новият й сборник с криминални разкази;
„Стиховете, поемите, приказките в стихове на Кинка Константинова представят един ведър поетичен свят, населен с храбри кокичета, с лястовичи полет, с детски игри, с постоянен стремеж към естественото и красивото.“ Божанка Константинова
Някои от произведенията й са получили литературни награди. Много от тях са преведени на руски, белоруски, френски, румънски, сръбски и арменски език. Член е на СБП и Българската криминална секция АКЕР.
Библиография:
„Звезди над Грохотен. Български писатели за Своге и Свогенския край”.– София : ИК „ Феномен”,2007.– 240с.
НИКОЛА НИКОЛОВ /24.04.1936/
Н.Николов е роден на 24 април 1936 година в село Варана,област Плевенска..
Завършил е факултета по славянски филологии в Софийският университет “Св.Климент Охридски” , специалност руски език и литература.
В Своге живее от 1958 година , когато постъпва на работа като учител.
От 1969 година е на журналистическа работа.Той е и първият главен редактор на първия градски вестник в Своге – “Устрем”. Бил е редактор във вестниците “Софийска правда” , “Учителско дело” , “Транспортен глас” , главен редактор на списание “Експрес” , а по –късно и на транспортен глас” ,”Бизнес и туризъм” и други.
Няколко години е работил в областта на културата.Бил е началник отдел , а след това и секретар на Софийският окръжен съвет за култура . Бил е на дипломатическа работа в чужбина/Монголия/.
По-късно е бил заместник – главен редактор на вестниците “Феномен” , “Наука и общество “ и списание “Транспорт и бизнес”. Бил е член на редакционната колегия на литературния вестник “Пулс”.
Никола Николов е поет и белетрист, автор е на повече от 15 книги.
По важни от тях са : сборници със стихове : “Звездите плачат “ “Вечерен сняг” , “Взривено равновесие” , “Когато прозорците са отворени” ;
- разкази , повести и пътеписи : “Рамене за лък” , “Къща за половин живот “ , “Дневни звезди” , До Виена през Гоби и Сибир” , “От другата страна на нищото” ;
- романи : “Прегазена котка “ , “Танцът на слепоците” , “Ферма за чакали “ , “Снежинка черноока”
- стихове за деца :“Живите играчки на Елина”
Никола Николов е публикувал свои произведения в почти всички издания в страната. Сътрудничил редовно в литературните издания “Пламък” , “Български писател” , “Съвременник “ , “Пулс” и други.
Носител е на много национални и окръжни отличия.
Награден е с орден “Кирил и Методий” – първа степен и е носител на Златното перо на Съюза на българските журналисти.
Негови творби са превеждани на руски , чешки , полски , немски и монголски езици.
Член е на съюза на българските писатели.
Никола Николов е почетен гражданин на Своге.
НИКОЛАЙ ТОДОРОВ/1931/
Роден е в с. Черганово, Казанлъшко 1931г. Живее и твори в Свидня. Завършил е гимназиалното си образование в Казанлък и литература в СУ „Климент Охридски“.
Работил е във вестниците „Искра“ – Казанлък, „Труд“, „Литературен фронт“, „Поглед“ – като главен редактор, „Дума“ и „Земя“.
Издал е следните художествено-документални и белетристични книги: „Миньорска кръв“ – 1960, „Генералът на българите“ – 1969, „Шепа изворна вода“ – 1974, „Единственият ден“ – 1975, „Виетнам – в сезона на победата“ – 1975, „Светлина от върховете“ – 1977, „Гранитът – този честен камък“ – 1978, „Владайски влакове“ – 1978, „Крилата на майстор Манол“ -1980, „Добро утро, братино“ – 1984, „Диагноза – недостатъчна сърдечност“ – 1985, „Звездите гаснат призори“ -1987, „Аз оставам тук“ – 1988, „Човекът с черните кози минава“ – 2001, „Сага за Стайнови“ – 2004″,“Снеговете на забравата“ ,цикъл от двадесет и седем разкази, и други.
Член е на Съюза на българските писатели.
„ Прозата на Николай Тодоров е открита към света около него, подложен на творчески и граждански размисъл и анализ. Авторът има изградено отношение към този свят – общуването, съпреживяването с доброто и праведното, носители на което са много минали и днешни нашенски хора, е щастие, а самотата, отпадането от живота, скъсването на връзките с него, какъвто и да е той днес, е трагедия.”
Свилен Каролев
“ Познатият художник на релефното слово, предразположен към красивото в природата и нравственото в човека, често пъти идентифициращ се душевно с отрудените си, почтени герои, тук се гмурка още по-дълбоко в сурови, сенчести битийни и духовни взаимовръзки, които моделират човешкото поведение.”
Банко П. Банков
ПЕТРУНКА ГЕОРГИЕВА НИКОЛОВА /1934/
Родена е в град Елена , обл.Великотърновска. Ранните детски години в родния й край са безгрижни под крилото на добри родители. Своге е родното място на нейния баща.
1949 година е знаменателна за поетесата. Тя е ученичка в гимназията в село Своге и участва в “курс за млади творци”, който се провежда в сградата на нейното училище.Тук се среща с класика на българската литература Елин Пелин , с Георги Караславов , академик Балабанов и други,както и с бъдещите имена в литературата /тогава все още начинаещи / Иван Радоев , Станка Пенчева ,Найден Вълчев и още плеяда млади творци ,някои четени и търсени и до днес.
Петрунка Георгиева завършва руска филология в Софийския университет “Климент Охридски”през 1956 г. За дълги години -до пенсионни – е учителка: 7 години в “Техникум по електротехника “в град Радомир , а от 1969 живее със семейството си в град Своге и работи като преподавател в гимназия “Дичо Петров”.
През 1970 година споделя своя педагогически опит на 7 –те Национални педагогически четения,състояли се в град Варна , за което е наградена от Министерството на Народната просвета..
В 1981 година, по случай честванията на “1300 години България” , зам. кмета по култура в общината Иван Ананиев възлага на учителката П.Георгиева много спешно да състави текст на “Послание за поколението след 100 години”.Прочетено е на митинг и казват ,че е поставено в капсула и е зазидано под паметната плоча “681 – 1981 “ в градината на площада.
П.Георгиева се радва на двама сина,снахи и четири внучки ,чиято обич и успехи я даряват със спокойствие и щастие в старините.
От дълги години учителката по литература пише стихове и разкази.Издала е две книжки с поезия :”Целуната от Бога” и “Прекосени пространства” с разкази и кратки есета.
Петрунка Георгиева Николова е член на “Съюза на независимите писатели”.
Сега, в 21 век ,Петрунка споделя ,че често си задава въпроса : “Кое е моето време ?”, а отговорът, може би се крие в едно от нейните стихотворения :
“Това време ще е моето ,
в което ще оставя следа !”
ПЕТЪР МАРИНКОВ /31.01.1950/
Петър Маринков е роден в Своге. Той е български драматург и писател. Завършил журналистика в СУ „Климент Охридски“.
Дълги години работи като драматург в театър „Сълза и смях“.
Автор на: романа „Ковчежникът“, сборника с разкази „Граф и пеперуди“ и на 11 пиеси, сред които „Нощта на кардинала“, „Хиляда метра над морето“, „Ноев ковчег“.
Номиниран с „Аскеер“ за съвременна българска драматургия през 2006 г. –
за „Нощта на кардинала“. Директор на театър „Сълза и смях.“
ХРИСТО ВИТКОВ (Динев)(1882 – 1915)
Учител в Церово от 1903 г. до 1906 г. В Церово написва разказа „Руско-японската война”, в който описва свои съвременници-церовци и тяхното отношение към световната политика. (Разказът е публикуван в „История на Церово” от Петко Такев, 2011.)
Роден е на 15 май 1882 г. в с. Локорско – Софийско. Получава първоначалното си образование в родното си село, после завършва гимназия в София и става народен учител. Учителства в селата Церово, Зимевица, Илиянци, Кумарица и Локорско, където оставя незабравими спомени сред възрастните с духовитите си и безобидни си шеги, а сред децата – с приказките за тайнствените царства на самовилите и чудесата. Прави първите си опити в поезията още в гимназията. Оставя разнообразни произведения: стихотворения, разкази, сценарии за драми. и др. За съжаление – повечето са недовършени. Приживе има публикувани само някои детски стихотворения и приказки.
През Балканската война взема участие като прост войник. Загива в Първата световна война.
( Източници: Предговор // Витков, Христо. Песни : Кн. 1. 1927 ; Такев, Петко. История на Церово. 2011)
Публикации:
Песни : Кн. 1. 1927
Весели приказки. 1943.
ХРИСТО КОСТОВ МАЛИНОВ / 31.01.1917 – 2007/
Роден е в София. Завършил Софийския университет, специалност естествена история. Работи като журналист във вестник “Утро”/1937/, а през 1945г. създава и редактира до 1962г. вестник “Минно дело”. Владее руски и френски език. Автор е на романите “Родината не ми прости”/1969/,”Драган от Колумбовата “Пинта””/1977/и “Златният пояс и позора”/1985/.
Христо Малинов живее повече от 30 години в с.Свидня. Това са най- продуктивните му в творческо отношение години. Пряко свързан с живота му в Свидня е краеведската летопис “Светлини под Сталин кон”-събрала легенди,предания,разкази на местни жители за колоритни личности и запомнящи се случки, исторически факти, наименования на махали и местности. Материалите, включени в летописа са събирани от 1970 до 1997г. и са безценна памет за миналото на свогенския край.
М а л и н о в ,Христо.Светлини под Сталин кон.-Свидня,1970-1997.-124с.
/непубликувано издание част от колекция “Крайзнание” на библиотеката при НЧ”Градище1907”/
ЦВЕТАН ДЖУРКОВ(17 .04 1927– 2011)
„Завършва с добър успех средното образование в родния си град/Плевен,б.р./ и постъпва във Военно-техническото училище. През 1946 г. завършва първите парашутни курсове в народната школа за запасни офицери. Постъпва на работа в Министерството на народната отбрана, след което се прехвърля в Парашутния батальон в гр. Плевен…” Заселва се в Церово през 1987 г., където живее и твори до края на живота си. През това време публикува свои стихове в местния печат. През 2004 г. издава първата си стихосбирка „Други времена”.
(Източник: Найденов, Симеон. Поетична дарба, скрита в сърцето: Предговор // Други времена: Стихотворения. 2004)
Публикации:
Други времена: Стихотворения. 2004.
Ангажирани стихове. 2007.
40 епиграми за мъже и дами. 2008.
Ехо от политиката: Стихове и епиграми. 2009.
Собствена позиция: Сатирични опити и епиграми. 2009.
Сатирична панорама в стихове. 2011.